Hа 19 февруари той пръв ще остави цвете за Левски на паметника му в София. Но после ще се вбеси, защото цветето му бързо-бързо ще бъде изхвърлено.

Повече половин век всяка година на този ден той става свидетел на едно и също при годишнините от обесването на Апостола. Пристигат големците, застават до паметника и телевизията ги снима как поднасят венци. Но за да има къде да ги положат баш под релефа на Апостола, някой от антуража награбва цветята от народа и ги отнася „на майната си“.

Това докарва до бяс Александър Стефанов, защото той е българинът, който най-много обича Левски. Ако има друг да се мери с него, нека Волен Сидеров да го доведе в редакцията. Но няма!

Стефанов е художник. Негова е идеята за „съсечения“ паметник на Стефан Стамболовв София. Изпълнява я само за 2 месеца заедно със скулптора Иван Славов и арх. Иван Аврамов. Разказва как отлели главата от 2 т бронз в Ген. Тошево през 1995 г. и как полицията отцепила жълтите павета за камиона, който я докарал. Но някакъв пишман кранист все не можел да нацели къде да я положи и я изпускал. Тогава от зяпачите в градинката пред „Кристал“ изскочил човек със страховит вид и страховито изревал: „Ей, ще го счупиш бе, твойта мама! Я слизай!“ Този цял живот бил кранист по обекти в Съветския съюз. Седнал в крана, вдигнал Стамболов и за секунди го наместил на постамента.lewski

Стефанов пък цял живот рисува плакати и се занимава с шрифтове и оформление на книги, макар специалността му от Художествената академия да е „Керамика“. През 1979 г. с една изящна плочка 5 х 5 см печели голямата награда плюс премия $ 2500 на престижен международен конкурс във Валенсия. Цяла година обаче милицията не го пуска до Испания, за да си вземе отличието. „Една сутрин бях махмурлия и вдигнах скандал на някакъв шеф в „Паспортното“ – разказва Стефанов. – Онзи ми гледа досието и вика: Ама ти ще избягаш! А аз му казах: Ще избягам, ако си взема Паметника на Левски с мене. Оня нещо се сепна и начаса ми издадоха паспорта.“

В досието на Стефанов обсесията му от Левски е надлежно отразена. Донесено е, че обикаля из България и прави анкета с всякакви хора. Давал им листчета, за да напишат кой въпрос биха задали на Васил Левски и на поп Кръстьо.

Като хрумване тази анкета е нещо изумително. Тя съдържа 1070 двойки риторични въпроси, събирани в продължение на 26 години. Сред анкетираните най-много са писателите (38) и художниците (117). Но има и много ученици, студенти, спортисти, духовници, учители, актьори, журналисти, пенсионери и всякакви бачкатори. Има също един президент – Желю Желев, един космонавт – Георги Иванов, един бараба – Стойко Барабата, и един партизанин – Христо Червеняков-Калин.

Най-смайващ в тази анкета е получилият се „ефект на аршина“ – чрез въпросите си всеки питащ е поставен в гранично състояние и се съизмерва с фигурите на Левски и на поп Кръстьо. Парадоксален резултат от това е, че повечето от участниците се оказват неспособни да формулират екзистенциални въпроси. А някои направо попадат във вицовата ситуация на онзи, който хванал златната рибка.

Събраните до 2007 г. въпроси са издадени в книга, но анкетата е все още отворена. Стефанов е издал и албум за Паметника на Левски в София. Има 2 завършени изследвания – за паметника в Карлово и монументалното „Левски в изкуството“,- но не може да ги издаде поради безпаричие.

Да си беден в днешна България, е банално. Но Стефанов е беден заради безкористното отношение към Левски. Той често дарява пари за всякакви почини, свързани с паметта на Апостола, и за други достойни каузи. През 1993 г. например дава една своя заплата за спасяване на Къкринския хан от разруха и призовава всеки българин да даде за хана пари колкото за 1 хляб. Никой не дава…

Стефанов неуморно засипва инстанциите с писма и сигнали за разни безобразия. Например за неуредици около паметника в Карлово или за това, че от години софийската улица „Гина Кунчева“ е обърната на бунище. „Писал съм до общината, и до президента съм писал: Това е майката на Апостола! Или я почистете тая улица, или я преименувайте!.. Нищо не правят. Ако изобщо ми отговорят, ще е формално.“

Прихванал е и нещо от заговорническия дух на Левски, както личи от друг негов почин. В края на 90-те г. организирал експедиция в Истанбул на историка от БАН Милен Куманов и на един османист с цел да се доберат до стари документи за Левски. Нужни били $ 10 000 (вкл. за подкуп на турски архивар). Стефанов изврънкал парите от някакъв бизнесмен, но накрая оня се отметнал – не бил на сметка. „И чорбаджиите навремето не са били на сметка“, коментира художникът.

Стефанов е беден, защото подражава на Левски и май е единственият, който живее като него. Бил е почти навсякъде, където е стъпил кракът на Апостола.

„40 години обикалям – първо с москвича, после с други коли. И още не съм успял да отида на всички места. А Левски обикаля само 3 години, и то пеша или на кон“, казва Стефанов.

Той дори се опитва да мисли като Левски и няма ден да не е разговарял с него наум няколко пъти. Жилището му в София е истински параклис на Апостола със скрипториум към него. „Няма място и затова дрехите ми са по земята, а документите и книгите са прибрани по гардероби и шкафове. Не мога да допусна да им пожълтее хартията“, казва художникът. Събрал е всичко написано за Левски, както и всички негови изображения в изкуството за последните 50 години. „Раздавам на музеи, защото вече ме обираха и бяха разхвърляли всичко. Като умра, ще дойде багерът и ще изрине целия архив. Не е ли жалко?“, казва Стефанов.

Въпреки цялата му отдаденост на Левски той не е левскар.

„Мразя заглавия като „Левски“ сгъна „Ботев“.

А графитите „Долу Левски!“ и още повече „К. за Левски!“ просто ме парализират. Да напишеш такова нещо, значи си животно“, казва с печал художникът.

„Аз съм си славист, щото съм от “Овча купел”. Играх футбол с юношите в „Червено знаме“, даже с Гунди сме играли, ама той тогава беше слаб. Най-добър беше Соколов – трима не можем да го опазим. А Гунди порасна в „Ботев“, спомня си Стефанов.

Като малък свирел на цигулка и рисувал. Дори ходел на кръжок по живопис в Семинарията, тогава наричана Дворец на пионерите „Вълко Червенков“. Мечтаел да следва режисура при Вайда в Лодз, но го приели живопис в Прага. „Общежитието ни беше до Панкрац – затвора на Швейк. Цяла година пиехме бира и задиряхме чехкини. Една нощ на пияна глава отидохме с Оскар Кръстанов да будим Вацлав Хавел да му даде подпис за семестъра. И той му даде!“

Пукнала обаче Пражката пролет и преди да я смажат с танкове, набързо го върнали в България.

Сега, вече 70-годишен, Александър Стефанов е прегърнал още една кауза пердута.

Иска да принуди шефа на фондация „Васил Левски“ да спре да отлива бюстове и релефи на Левски от 1-2 калъпа.

„Цялата планета осеяхме – от Токио до Аржентина, с едни и същи паметници на Апостола“, казва Стефанов. „То и в Италия вече няма авторски права за „Давид“ на Микеланджело, ама никой не го размножава така.“

Успехът му е точно никакъв, но тази кауза, както и цялата съдба на художника показват нещо, за което сме се питали всички – какво би станало с Левски, ако се беше спасил?

Ами това, което става с Александър Стефанов.

Източник:24chasa.bg