Увереност в това, че със знаменития „полет“ на американските „Аполо“ на Луната, меко казано, не всичко е чисто, възниква при умеещите да мислят самостоятелно наблюдатели, почти веднага след като „триумфът“ е гръмко разгласен.
Дълги години се смяташе, че пръв за това, че лунната епопея е мистификация, е съобщил американският писател Бил Кейсинг, публикувал през 1976 г. книгата „We Never Went to the Moon“ („Ние никога не сме били на Луната“).
Но той се оказал далеч не първият. През 1970 г. (т.е. година след „триумфа“) излиза книгата на математика Дж. Крайни „Did man land on the Moon?“ („Кацна ли човек на Луната?“), в която поставя под съмнение самия факт на кацането. Така че официалната версия започва да се пука по шевовете още от самото начало.
Особено си струва да отбележим, че недоверието се заражда не в Съветския съюз, което би било естествено с отчитане на опозицията на двете супердържави в рамките на Студената война, а в самите Съединени щати. И то дълго преди такива провокации като 11 септември 2011 г. или фалшивите сведения за наличието на оръжие за масово поразяване на Саддам Хюсеин.
Именно Бил Кейсинг за първи път формулира основните тези, които не оставят камък върху камък от официалната версия на събитията:
– Нивото на технологично развитие на НАСА не е позволявало изплащането на човек на Луната.
– Липсата на звезди на снимките от повърхността на Луната.
– Лентата на космонавтите би трябвало да се е разтопила от дневните температури на Луната.
– Различните оптични аномалии на снимките.
– Развяващият се флаг във вакуум.
– Равната повърхност вместо кратери, които би трябвало да са се образували в резултат на кацането на модулите от техните двигатели.
Всички тези пунктове заслужават по-подробно разглеждане. Но към тях би трябвало да добавим още няколко въпроса, чиито отговори много ни се иска да получим от тези, които и до днес твърдят, че кацането на американците на Луната не е мит, а реалност, и които твърдят за „изостаналостта на СССР“, която очевидно следва от тези мистични кацания.
Първо. Ако „лунната програма“ на САЩ се е ознаменувала с такъв „небивал пробив“, то защо тя толкова бързо е била съкратена? Впрочем за това бързане подчертават самите американци, напълно лоялни към официалната версия на събитията. „Независимо от всички уроци, извлечени от програмата „Аполо“, тя слезе от американската сцена с поразителна скорост“, пише авторът на книгата „НАСА. Пълна илюстрирана история“ Майкъл Хорн. Отговор на този въпрос няма, ако не се броят дълбокомислените съждения за това, че тя е изпълнила своята задача: „Разклати илюзията за съветското техническо превъзходство и показа, че американският икономически модел има своите достойнства.“ С други думи – мавърът е свършил своята работа и може да се оттегли.
Второ. Все пак, ако мнимото кацане на Луната наистина е имало място, то защо то не е довело до пробив в американската космическа програма? Защо след повече от 40 години САЩ, доказали своето превъзходство, са принудени напълно да прекратят полетите на своите падащи с небивала (за толкова „напреднала“ страна) периодичност совалки и едва ли не унижено са принудени да молят руските „Союз“ да ги превозят до МКС?
После. Винаги, когато конструкторите създадат роботизирано изделие (например ракетен двигател), то дълго ще се намира в производство, като се усъвършенства постоянно. А американците, които твърдят, че преди 40 години са създали за своята лунна програма течногоривен реактивен двигател F-1 с тяга 600 тона, имат днес в качеството на най-мощен двигател съветския РД-180 с тяга 390 тона, макар че отдавна трябва да са усъвършенствали мистичния си F-1 до тяга минимум 1000 тона. Не са могли? Или не е имало какво да усъвършенстват?
Списъкът с тези въпроси може да се продължи и вероятно аргументирани отговори на тях няма. И няма да има, тъй като е невъзможно да се докаже това, което не е било. Невъзможно е да се докаже, че американците са били на Луната. Просто защото никога не са ходили там.
И главното е, че мнозина в света знаят прекрасно за това. Разбрали са го и в СССР, и на Запад. Но продължават да дават вид, че вярват в американската приказка за хора на Луната. Или поне я приемат мълчаливо. Приемат я независимо от изобилието на факти, неопровержимо свидетелстващи, че „лунната програма“ на САЩ не е нищо повече от грандиозна мистификация, продиктувана от болезнено държавно самолюбие и необходимост да съответстват на статуса „единствена свръхдържава на планетата“ и „флагман на човечеството“.
В поредица статии от специален проект руското издание KM.RU предлага на читателите факти, разобличаващи лунните мошеници.
Източник:inews.bg
