Златни страници от българската книжовност се пазят в големите европейски библиотеки и музеи. Нито Ватиканският препис на Манасиевата хроника, нито Лондонското четириевангелие или Болонският псалтир са писани в тези точки на географията. Те са пренесени от благородници, дипломати и професори, които опоскаха нашите манастири, за да обогатят чуждите сбирки.
През XVIII и XIX столетие любители на старини масово задигат български книги. Така по находките се лепят имената на похитителите: Асеманиево евангелие, Клоцов сборник, Григоровичев паримейник, Евангелие Кохно, Томичов псалтир, Тихонравов дамаскин.
Пътешествениците по нашенско пълнят с ръкописи магарешки дисаги и волски каруци. Когато добичетата изнемогват под товара, стопаните им вземат само “най-важните” части от текста. Глаголически и кирилски паметници са раздирани и поделяни между ценители на словото.
Слепченският апостол например, писан на пергамент през XII век, е разкъсан на шест части. Фрагментите са пръснати в Пловдив, Киев, Москва и Петербург.
Английски лорд слага ръка на Иван-Александровото четириевангелие.
Това е най-богатият на миниатюри среднобългарски паметник. Създаден е през 1356 г. в Търново по нареждане на българския владетел. По време на турското нашествие ръкописът е изнесен на север от Дунава. Тук е притежание на влашкия феодал Александър Добрият. В началото на XVII век четириевангелието е пренесено в атонския манастир “Св. Павел”.
През 1837 г. гост на манастира е английският колекционер лорд Робърт Кързън. На тръгване игуменът иска да му подари нещо за спомен. Лордът пожелава книга. “О! С всяка готовност, ние не си служим със старите книги и мене ще ми бъде драго, ако вие приемете една”, умилява се монахът.
Англичанинът сочи евангелието, което го е потресло с изяществото си. “Мъчно повярвах, че той ще ми я подари, а когато игуменът ми я подаде в ръка, аз се събудих като от сън”, разказва Кързън. За добавка приема още две книги. Лордът обаче се чувства крадец – наясно е, че е ограбил манастира. “Както и да е, преди да замина, като едно утешение на съвестта си аз дадох няколко пари за църквата”, отбелязва колекционерът.
Наследникът на Робърт Кързън предава находката на Британския музей в Лондон. Така върху българския книжовен паметник е лепнат етикетът Лондонско четириевангелие.
Трима библиофили разкъсват Драгановия миней.
“Той е първиятопит в славянското Средновековие да се създаде празничен миней, в който е обобщена народностната химнографска традиция”, пише проф. Куйо Куев. Професорът дълги години е проучвал съдбата на старобългарските ръкописи през вековете.
В минея са включени служби за българските светци Кирил Философ, Методий, Иван Рилски, Петка Търновска и др. Създаден през XIII век,той е съхраняван в библиотеката на Зографския манастир.
От Драгановия миней първи къса руският професор Виктор Григорович. Посетил Атон през 1844-1845 г., той отделя два листа от службата на свети Иван Рилски. Сега те се пазят в Москва. “Григорович ще да е откъснал листа и от службата на цар Петър Български”, предполага Куев.
Три листа от ръкописа отмъква пък руският византолог Порфирий Успенски. Днес те могат да се видят в Петербург. Други шест листа плячкосва неизвестно лице и ги пренася в манастира “Св. Пантелеймон”.
Сръбски професор изтъргува Томичовия псалтир
Той е създаден в Търново около 1360 г. и съдържа 301 листа. Паметникът е ценен със своите 109 миниатюри от Стария и Новия завет. И този ръкопис като Иван-Александровото четириевангелие попада в атонския манастир “Св. Павел”.
По-нататък следите му се губят. Неизвестно кога и къде на псалтира се натъква професор Сима Томич. През 1901 г. той е командирован от Сръбската академия на науките в Македония. Задачата му е да проучва местните говори, а между другото задига български ръкописи.
Тях сърбинът продава на Историческия музей в Москва. В писмо от 24 септември 1902 г. музеен работник конспиративно осведомява свой колега: “Ще ви доверя тайната, че тези дни музеят се сдобива с един ръкопис, който Томич е изнесъл от Македония: това е среднобългарски псалтир (XIII-XIV в., македонско наречие) с много миниатюри и заставки, работа на гърци (съдя по подписите) в прекрасен византийски маниер от епохата на разцвет. Ръкописът е още на път, но ние съдим по описанието на Томич. Псалтирът може да се окаже интересен и откъм езика, а за целите на музея – това е чисто съкровище – не ни достигат образци на византийската миниатюра.”
Руски учен и австрийски консул си поделят Мариинското четири-евангелие
Това е глаголически паметникот началото на XI век. Част от него е загубена, а онова, което е оцеляло, е поделено между Виктор Григорович и австрийския консул в Солун Антун Миханович.
Главната част на ръкописа прибира Григорович. През 1852 г. той се радва на находката: “Глаголически по-пълни паметници са много малко количество. Досега са известни само два – единият във Ватикана, а другият в Тридент у граф Клоц. В Св. гора ми се удаде да намеря трети, който и описах в очерка си за пътуването си. Там намерих още един кодекс, по-пълен от досега известните, съдържащ в себе си белези на сходство с Ватиканския.”
Антун Миханович се добира само до два пергаментни листа. Дипломатът дори не знае, че са от Мариинското четириевангелие. Той дава фрагментите на словенския езиковед Франц Миклошич, който ги издава. Днес те се пазят в Националната библиотека във Виена.
Румънски славист забрави да върне Манасиевата хроника
Тя едело на византийския писател от XII век Константин Манасий. В 6733 стиха са събрани събития от всемирната история. По поръка на цар Иван Александър хрониката е преведена на български. Оригиналният превод не е запазен, оцелели са обаче пет преписа. Нито един от тях не може да се види на територията на България.
Тулчанският препис например е подвързан в сборник със смесено съдържание от XVI-XVII век. През 1861 г. панагюрецът Манчо Джуджов купува книгата от някакъв руски старообрядец. Българинът брои за нея само 5 рубли. “Положих сичкия си труд, доде я исхокам от един липованин!* Боже!! Старобългарска ръкописна летопис и други разни”, възторгва се той в нарочна бележка.
Джуджов е бил наясно, че се е сдобил с изключително ценна находка. По тази причина поверява ръкописа на читалището в Тулча. След Освобождението обаче този добруджански град остава извън пределите на България.
Около 1895 г. румънският славист Йоан Богдан взема сборника “на заем” от читалището. “Богдан дълго време не връща ръкописа и той по някакъв начин попада в Академията на науките в Букурещ, където и сега се намира под сигнатура: Mss.slav. 649”, осведомява проф. Куйо Куев през 1979 г.
* Старообрядците около Дунава са наричани липовани.
Източник:24chasa.bg
