„Играехме срещу Арсенал и се почувствах зле. Малкият ми син имаше настинка и реших, че и аз съм пипнал от нея. Преди мача бях добре. Когато срещата започна, се почувствах леко уморен, мускулите ми не реагираха нормално. Обичайно полагам здрав труд, грижа се да спазвам диетата си, опитвам да правя всичко както подобава, ала в онзи ден нещата не ми се получаваха. Дори когато Арсенал вкара гола, не усетих никаква реакция. Те вкараха, а всички момчета ми крещяха: „Какво правиш, изобщо не реагира?“. Това заяви българският футболен капитан Стилиян Петров в разтърсващо интервю за „Скай Спорт“.
На полувремето в съблекалнята мениджърът Алекс МакЛийш го попитал: „Стан, постоянно губиш сблъсъците, винаги изоставаш от действието, бавен си, какво ти има?“.
„Казах му, че не се чувствах добре, че нещо не е наред. Той попита дали искам смяна. Казах му, че според мен в името на отбора трябва да изляза от игра и тогава всички момчета скочиха: „Стан, в много трудно положение сме, а ти си ни капитан – трябва да продължиш!“ и аз го направих.
През второто полувреме представянето ми се подобри. След мача обаче се почувствах изстискан. Казах на доктора, че нещо не е наред.
Предстоеше ни мач с Челси. По онова време минахме през скенер на сърцето заради случката с Фабрис Муамба. Когато минаваш скенер на сърцето, обичайно имаш и кръвен тест. Докторите ми казаха, че са леко притеснени за моя кръвен тест. На следващия ден получих ново обаждане от лекарите: „Слушай, още повече сме притеснени за твоя кръвен тест. Ще дойдеш ли по-рано за утрешната тренировка, за да ти направим нов?“. Казах им, че няма проблем.
Отидох там заедно с един от физиотерапевтите, седнахме срещу лекаря и той ми каза всичко направо. Понякога си мислиш, че при съобщаване на лоша новина подхождат по-меко. Не, той просто седна и ми каза: „Мислим, че имаш левкемия.“ А аз отвърнах: „Какво?!“
Погледнах към физиотерапевта – той не можеше да повярва. Остана без думи. Погледнах го и той просто поклати глава.
Попитах доктора: „Какво искаш да кажеш?“. Разбира се, знаех какво е левкемия, ала не знаех, че има различни видове, нито какви типове лечение съществуват. Знаех само думата „левкемия“ и дотам.
Той ми каза: „Сигурни сме 99.9%, че имаш левкемия, но трябва да видим от какъв точно вид.“ Попитах го дали е сигурен, той отвърна: „Да.“
Останах в болницата. Жена ми бе на път за Лондон. Обадих й се да й кажа, че трябва да се върне и да говоря с нея. Тя се върна и дойде при мен в клиниката. Седна до мен и попита: „Обезводнен ли си?“. Отвърнах, че не съм. Тя попита: „Какво има?“. Отговорих, че е едно от най-лошите неща, после й казах какво точно, а тя избухна в плач. Опитах се да бъда силен, но и аз се разплаках. След това й казах: „Чуй ме, повече няма да плачем!“
Взеха ми костен мозък и ми казаха да се прибера вкъщи. Това бе най-дългата нощ в моя живот. Към 10,30 сутринта получих обаждане да се върна в болницата, за да говорим. Знаех, че няма да е добре. Влязох и лекарят ми каза: „Сигурни сме, че имаш левкемия.“ Имах остра лимфобластна левкемия, каквато обикновено имат децата. Главното нещо бе, че успехът на лечението й е между 90-95%, което ме изпълни с голяма надежда. Казаха ми, че трябва да започнат лечението на мига, а аз отвърнах: „Трябва ми и второ мнение.“
В Лондон потвърдили диагнозата на капитана ни. Първата седмица Петров бил на много висока доза стероиди. Докторът – професор Линч, обяснил, че трябва да качи малко килограми.
След първата седмица на стероиди и нова диета качих 8,5 кг.
Професорът ми каза: „Имахме предвид 2-3 кила, не 8 за една седмица! Това е добре, но обичайно караме хората да добавят по 2 кг.
„За мен беше чудесно – през цялата си кариера чаках момента, в който ще мога да ям така. Семейството ми и аз минахме през наистина трудни времена, макар че имахме и забавните си моменти. Жестът с аплаузите „19-а минута“ в Астън Вила бе нещо изумително. Получих толкова много писма – толкова хора са минали през тази болест и са я победили, водейки и днес нормален живот. Беше чудесно. Те ме предупреждаваха какво предстои да ми се случи, какво трябва да очаквам. Странното в тази ситуация е, че не знаеш какво ще се случи. Плашещо е, ала аз не бях уплашен.
Казах на жена си, че трябва да видим каква е работата с лечението, с възможните изходи, кое може да е най-лошото. Рекох й: „Не се плаши, не се тревожи – каквото има да става, ще става.“ Тя бе блестяща с мен, неотлъчно е до мен всяка минута.“
Източник:24chasa.bg
