Стоянка Мутафова: Калата се съсипа след инцидента край Сливен, когато блъсна възрастната жена

Навръх 91-годишния рожден ден на Стоянка Мутафова БЛИЦ публикува поредната нейна изповед, направена само няколко дни по-рано пред народното издание вестник „ШОУ“.– Г-жо Мутафова, как ще посрещнете рождения си ден? Подозирам, че ще бъде „на колела”?
– Да, точно на рождения си ден съм във Варна. Директорът на театър „Българан” ще прави в някакъв голям салон честването ми.

– В Сатирата няма ли да ви почетат?
– В Сатирата честваха 90-годишнината ми. Сега пак имах някакви цветя от директора, но стига с тези тържества, аз не съм по тази част.

Хората в Сатирата са много мили. Дойде Вежди Рашидов от Париж и ми донесе един нов орден, дето само аз и Митеран сме го имали. Даже не знам точно как се казва орденът, нещо като „слънце” беше….? Не съм от тези, дето живеят за отличия.

– Но пък играете за отличия…
– Добре казано! Та Вежди ме трогна, защото сутринта беше отишъл в Париж и вечерта се върна с ордена. Дъщеря ми после вика: „Ти си като едно голямо дете!” Защото аз съм била хванала ордена и съм се усамотила на сцената. И си казвам: „А-а-а, сега какво е това, не съм виждала такъв орден…” Публиката останала трогната, приличала съм на дете с играчка в ръцете си /смях/.

– Да не са си помислили, че това е някакъв етюд?
– Не, не, не беше етюд, съвсем естествено е било, защото даже не го помня. Разглеждах си го ордена, било много мило отстрани. Сама питам, пък си отговарям, смешно и мило е било.

– Ще ви задам един въпрос, който ще ви натъжи – за вашия дългогодишен приятел, съсед и колега Георги Калоянчев. Вие не бяхте в София, когато той е починал. Кой ви съобщи за смъртта му?
– Бях във Варна. Но така се зашеметих, че даже не помня кой ми го каза. Беше навалял голям сняг, тръгваме с колата, бая път бяхме изминали, но казаха: „Дотука. Повече не може”. Пътищата бяха засипани, магистралата беше затворена. Върнахме се в хотела във Варна и през това време ми се обади някой по телефона. Помислих, че някой ме пързаля. „Министър-председателят

Бойко Борисов се обажда

Ще ви изпратим специален джип, който ще ви докара в София”. „Кой е там, кой е тоя, кой се халосва с мен?” – помислих, че някой си прави майтап с мен, че се халосва. Но аз познах гласа на Бойко и му казах: „ Вече разбрах, че сте вие, но да си кажа право, помислих, че някой ме пързаля…” Той почна да се смее. „А, не, не, вика, ще си отидете на поклонението, той е ваш колега, аз много го обичах този артист…” Благодарих му и ето, че след време дойде един много шикозен господин и ни покани с моята колежка Адриана Андреева да се качим в джипа. Обясниха ни, че ще минем през Айтос, тръгнахме, но се оказа, че и този път е затворен и край. Какво ще правим сега?

Този, който караше колата обаче каза: „Спокойно, пътища за нас – много”. Говори с някого по телефона, обърна колата и тръгнахме обратно под магистралата към Бургас, влязохме в града и оттам отидохме към Ямбол. Там направихме връзка с голямата магистрала. Чак в три сутринта на другия ден бях вкъщи. Такова въртене беше, такова чудо! Нямате представа какво беше времето – как да ви кажа, хем хубаво, хем страшно. Така вееше, че дърветата се наклоняваха над колата. В същото време никога не съм виждала толкова врабци – като килими бяха постлали цялата магистрала, полята… Хвръкват изведнъж, сякаш килим хвръква, стигат чак горе до небето, а някои се самоубиваха в колата. Някаква особена символика, като някаква тяхна истерия беше това – и то не веднъж, а на пет-шест пъти.

– Говорихте ли си по време на пътуването за Калата?
– Не, защото всичко беше много интересно, много лудо. Някои преспи понякога така се изсипваха от вятъра, че затрупваха колата. Шофьорът излизаше да ги разчиства. Но в това имаше някаква красота, някакъв особен знак. Бяхме единствените на пътя. Когато вече хванахме магистралата, не беше чак така. Аз много обичам необикновените неща. Имаше нещо хубаво в цялата тази страшна виелица. Аз не обичам равните неща. Като има буря, на мен ми е приятно. Като има пожар, обичам да го гледам – отдалеч, разбира се. Аз много обичам огъня. Пламъците ме привличат. Мен и земетресенията са ми интересни, да пази Господ, но напоследък нещо започна да ме хваща страх, защото вече не съм така подвижна. Земята се отваря, влизаме и ставаме на каменни въглища.

Не обичам баналните работи. Спомням си беше веднъж при мен Невена, дъщерята на Методи Андонов, и ме попита за нещо, което беше много банално. „Какво ще кажеш за това?” – „Виж какво, й казвам, не ме интересуват баналните работи. Ето например, знам колко е страшно да изригне вулкан, но се възхитих, когато изригна Етна. За мен това е много по-интересно, отколкото баналните неща, които ни поднасят”. Обичам стихиите, защото природата прави невероятни работи, които много ме вълнуват.

– Знаехте ли, че Калоянчев е бил болен от рак?
– Знаех. Но не казах нищо на никого, защото имах чувството, че семейството му криеше това нещо. А той пък и хабер нямаше. В началото му бяха открили нещо на дебелото черво, но жена му каза: „Оказа се, че не е това…” Замаза се работата, но аз знаех.
Все го питах: „Как си, бе, Кала?”, а той:

 

georgi_kaloyanchev

„Какво да правя, не ми се движат краката.

Що не ми се движат краката?”

На количка седна и май че накрая… Малко ми е съвестно, че нямах време да се кача горе. Те цяло лято стоят в Банкя. Не се видяхме.

– Какъв беше последният ви разговор с него?
– Само се оплакваше, горкичкият. Явно му беше мъчно за театъра. Страдаше за театъра. Понеже целият му живот беше минал на сцената. За него друго не съществуваше. Слагаше театъра над всичко. Мъчно му беше например, че ние имахме с него една сценка в „Столичани в повече” за един Георги, но тя не се продължи. На него му се искаше нашите отношения да се развият, но сметнаха, че не е необходимо. После ми намериха друг любовник – Милчо, Васил Попов, и както е тръгнало, може би в този сериал ще се оженим с него, не знам.

– Васил Попов сподели, че е искал да се самоубие. Защо?
– Да, нагълта се с хапчета. Много тежко преживя смъртта на жена си. А и самият той беше много болен – високо кръвно, тежко дишаше, не можеше да ходи, въобще беше взел-дал и се беше отчаял. И след като се оправи, спасили са го, вече казва: „Сега искам да живея вечно!” Сега е друг. Даже с него ще си възстановим една пиеса – „Молба до Господа”. Тя е добре написана, от директора на Плевенския театър Илко Иларионов. На много места имаме покана с тази пиеса.

– Вашата дъщеря ми разказа нещо много интересно – че Калата е бил човекът, който ви е съобщил за смъртта на съпруга ви Нейчо Попов, а много години по-късно вие пък му казвате, че възрастната жена, която е блъснал край Сливен, е починала в болницата. Това едва ли е случайно.
– Не ми каза той за Нейчо. Има нещо такова, но не е точно така. Нейчо разбрах, че е починал, от професор Пилософ. Бяхме много близки с нея, много се обичахме. Дойде, в особено настроение така, питам я: „Какво ви е, болна ли сте?” – „Не, не, тука е малко хладно, да отидем оттатъка …” – „Да, викам, в спалнята е топло”. Влизаме и й казвам: „Какво има?” – „Хъх…” – „С Нейчо ли е станало нещо” – „И-и, дребна работа, не е кой знае какво, ще се оправи….” Ама го каза с половин уста. Аз веднага разбрах. Тя каза: „Чакайте, един момент, трябва да свърша една работа…”, излезе и след малко влезе с Калата, сигурно го е повикала. Не се е разхождал пред вратата, тя го е довела отгоре. Той влезе и му казах: „Така ли е?” Той каза: „Да”. Потвърди това, което аз вече знаех.

– Катастрофата се е отразила много зле на Калоянчев, нали?
– Много зле, много. Като се връщахме вечерно време заедно от „Вечерни целувки”, там играехме заедно, и той вика: „Стояно, не мога, всяка минута нещо ми става в главата…” И тогава, при катастрофата, чух само едно: „Буф” в главата. Даже не гледах, нещо се бях навела, и като вдигнах глава, видях една пола се развява и тупна жената на земята. Ами, завира се под мантинелата, вярно, тя беше висока, с шишенце да си налее вода някаква специална имало… Бяха цял автобус хора. И като започнаха да викат оттам: „У-у-у-у!” Страшен миг беше. Но Калата не можа да го забрави това чудо. То се знаеше, че тази жена ще умре, беше много лошо ударена. „Аз, казва Калата, нямам сили да вдигам телефона. В момента, в който разбереш какво е станало, ела горе да ми кажеш”. И по едно време звъннаха от Сливен и казаха: „Жената почина”. И аз сега трябва да се кача горе, те чакат събрани цялата огромна рода… И аз се качвам и казвам: „Кала, жената почина”.

След време пустият му Калоянчев разказва: „Качва се Стояна, засмяна до уши и вика:

„Жената умря”

Викам му: „Чуваш ли се какво говориш, бре? Тези шеги не са хубави. Някой ще помисли, че аз наистина съм се зарадвала. Може ли такова нещо!” Обичаше да си прави такива шеги. Беше ме много яд тогава. Аз му бях единственият верен свидетел в съда. Ами аз плаках. Викам: „Вижте какво, защо го съдите този човек? Провря се под мантинелата… кой се провира под мантинела така, в последния момент? Ще го убием този човек, той наистина не може да спи. Нощно време чува само думкане, бумкане…” И помня, че се разплаках. Валя се обърна и каза: „Ей, ти единствена успя да кажеш в негова защита!” Той нямаше добър адвокат.
Осъдиха го шест месеца условно, това го оскърби. Но най-вече това, че загина човек. Той преживя всичко. Все пак е Калоянчев.

– Говори се, че в началото на промените и един от синовете на Калата е имал подобен инцидент?
– Явор блъсна някаква старица, но не беше виновен. Тя не е знаела къде ходи. Почина жената, но не е в Явор причината.

– В Сатирата назрявал сериозен конфликт заради намалените заплати на част от актьорите. Вие на чия страна сте?
– Настрана съм от това. Но системата е друга вече. По мое време големите артисти си умираха в театъра като пенсионери. Даже не знам и дали бяха пенсионирани. Кръстю Сарафов си умря в театъра, разбира се, без да играе, Иван Димов, той имаше астма много страшна… Вижте какво, сега много се нароиха артистите. Аз не съм привърженица на толкова много театри в такава малка държава. Толкова артисти какво да ги правиш? Ние едно време се брояхме на пръсти. Но даже и тогава аз намирах, че театрите в София са повече. Това, че има много театри, не значи, че културата на една държава е висока. Обратното. Никола Балабанов, големият артист, много културен човек и находчив, казваше:

„Като видиш, че една държава въди много театри, пиши я бегала”

Правилна е сега системата…

– … играеш, получаваш пари, не играеш, не получаваш?
– Да, самият ВИТИЗ всяка година вади по не знам колко. Некадърните артисти стават преподаватели. Може да скъсат най-талантливия човек и издигне най-посредствения.

– Нация театрална, сигурно щеше са каже Тодор Живков, ако беше видял сегашната ситуация…
– А, той обичаше театъра. Ние си бяхме една трупа, която не се раздели толкова години. А сегашните артисти вече не ги познавам. Все нови и нови, и нови… Но един театър не се прави само с нови артисти. Трябва да влизат един по един, за да може трупата да има физиономия.

Сегашния директор на Сатирата аз го обичам, той е много добър артист и културен човек. Но да видим ще му издържат ли нервите. Защото сега напрежението по театрите е голямо.

– Обикаляте страната с „Парижки лудории”, имате завиден успех и въпреки това и при вас се е стигнало до конфликт. Разкажете какво се случи, защо Дидо Мачев ви напусна?
– Дидо Мачев добре играеше, но стана така, че Жанет Йовчева беше бременна, роди и я сменихме с друга. Мисля, че Дидо Мачев имаше хубава връзка с другата артистка, каква точно – не знам, старо приятелство може би. Той я предложи да замести Жанет и тя добре игра, не мога да кажа, че провали пиесата. Но когато вече Жанет се върна да играе, и на двамата им стана неприятно. Това се усети. На дубльорката й стана неприятно, получи се конфузия и Жанет се върна. Тогава Дидо се отдръпна и каза: „Аз не искам да играя!”, той искаше само неговата приятелка да играе. Не ми го е казал направо, но така ми се струваше. Получи се една такава бъркотия. Жанет искаше да се върне и се върна, а на мястото на Дидо Мачев извикахме Иван Петрушинов. Дидо сам се отказа.
Никой не е гонил и дубльорката. Но на нея много й се искаше да я няма Жанет Йовчева, а тя много добре играе. Има в пиесата един канкан, накрая един шпагат прави, тя е учила балет, много интелигентно момиче, не е кон с капаци, само в театъра вторачена, в Индия ходи, пила е от Ганг даже… Не можеш да изпържиш Жанет, а на другата й хареса ролята, пари взима…

– И друг ваш известен колега – Тодор Колев, за съжаление е сериозно болен. Близки ли сте с него?
– Много! Без да си ходим на гости, се обичаме. Като се видим, нещо като магнетизъм имаше винаги между нас. Той в Сатирата гастролира в една пиеса – „Жега”, Николай Волев я правеше, не беше хубава пиеса, и с Тодор се чудехме какво да я правим, а и двамата сме страшно смешливи на сцената. Такъв беше и Калата.

Имахме един случай с Адриана Андреева преди години. Гледаме някакви обувки в един магазин в провинцията. И един вика: „Вие сте Стоянка Мутафова, нали?” – „Да, викам, аз съм”. – „А дъщеря ви какво прави, много хубава дъщеря имате… От Тодор Колев, нали?” – „Дааа, викам, от Тодор Колев. Ето я!” И й казах на Адриана после в едно предаване по телевизията да се хвърли на врата на Тодор и да му извика: „Таткооо!” Та сме го правили и това. И сега, като се видим, му казвам: „Дъщеря ти Адриана е добре”.

Мъчно ми е, че не е добре. Много е способен, много съм се възхищавала на таланта му. Майка му, леля Ката, разказваше, че бил мързелив, премествал стрелките, като свири на цигулката, и излизал да играе. Но е много артистичен и музикален, и точен. Не простее.

– Оздравя ли кракът ви, г-жо Мутафова? Виждам, че вървите добре.
– Краят на вратата на микробуса беше нещо извит
и ме поряза.

И ме закараха в „Токуда”

Но нещо лошо ме шиха най-напред. С упойка, аз без упойка не мога да издържа. Но мен упойка много трудно ме лови. Въпреки че не пия, не пуша, не се дрогирам. Само хапчета за сън взимам. От младини още не мога да спя.

– През годините винаги сте споделяли, че Нейчо Попов е любовта на живота ви, но сега ми се струва, че започвате не да го измествате от пиедестала, а по-скоро да поставяте редом с него и първия си съпруг – големия режисьор Роберт Роснер.
– Той беше колосален театрал. Работил е с Марк Райнхард, с Марлене Дитрих. „Тя не беше голяма актриса, държахме я заради хубавите й крака”, разказваше Роберт.

Моят мъж беше евреин. По една случайност е останал в България. Тръгвал е към Палестина. Мисля, че е било 1942-1943 г., в разгара на войната. Трябвало е да пресече България, но не успява, остава тук, спасяват го няколко души… Тогава те го пращат в някакво пловдивско село. Интересно е, че нямаше нещо, което той да не знае. „Като какъв живееше там?”, го питам. „Като лечител”.
Той ми стана професор, преподавател. И окото му – веднага в мене. Но не любовно, а професионално. И започна да работи страшно много с мен. Аз първа се влюбих в него. „Боже, викам си, какъв интересен мъж, какво знае…” Такава култура, такъв интелект! И когато трябваше да си отива оттук, те не го искаха особено…

– Кои са хората, спасили живота на Роберт Роснер в България? Това е интересен сюжет.
– Не съм го питала за това, пък и той не искаше да ми каже. А, един от хората, ще ви кажа кой – имаше шоколадова фабрика – Пеев. Беше най-добрата шоколадова фабрика преди 9 септември. Детето му заеквало, а Роберт разбираше от всичко. Пеев за три месеца го затваря в разкошната си къща и детето проговаря. И фабрикантът казва: „Ти оттук ще си отидеш жив”. Пеев го е крил.

Ние с него си живеехме вече, първите месеци не ми предлага брак, дали защото съм много по-млада от него, викам си – аз да не съм му държанка на него, това е обидно, вече съм в Прага, при него… Бях при Шуни, една моя приятелка еврейка, помня, тя лежи на едно канапе и все за Роберт си говорим, колко го обичам… И по едно време носят едно писмо за мен. „Искам да се оженя за теб, но трябва да знаеш, че съм евреин”. И аз литвам като на кънки, право там, падам в краката му и викам: „Нали затова съм с теб, защото си евреин, бе! Обожавам те, най-вече, защото си евреин!” Голяма любов беше, много голяма.

Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

Източник: Blitz.bg